За древните хора всичко било просто и ясно. Те смятали, че

За древните хора всичко било просто и ясно. Те считали, че повода за всички събития е волята на боговете – които направлявали постъпките на хора, войните, епидемиите, процъфтяването и гибелта на страните. Едва епохата на Просвещението съсредоточила вниманието на хронистите върху човешките каузи. Появили се професионалните историци.

Те почнали освен да разказват предишното, само че се стремели още и да открият закономерностите в историческото развиване – т.е., да дават инструкции за сегашното и да предвиждат бъдещето.

Това, за положително или за неприятно, изключително безапелационно се получило при Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Марксистката доктрина, с изключение на всичко друго, създала ясни критерии за исторически оценки: дали дадена персона или събитие обслужва напредъка или регреса на обществото. Например, Френската гражданска война, без значение от невероятните й зверства, съгласно марксистите, е нещо положително – тъй като движи напредъка. Тогавашният крал Людовик ХVІ пък като човек е добър, но иначе е консерватор – опитвал се да резервира овехтели обществени връзки, по тази причина закономерно му отсекли главата на гилотината. Робеспиер и Марат са неприятни хора, идеолози на всеобщия гнет и на кошмарните жестокости по време на „ революцията “, която е по-логично да се назовава „ всеобща кланица “ – само че пък са прогресивни, защото ускорили хода на историята към светлото бъдеще.

Това се наричаше исторически материализъм – истмат. Марксизмът в своята връхна точка владееше мозъците на половината свят – само че със сгромолясването на социализма и самият „ истматът “ изчезна в небитието. Впрочем, някои настояват, че сме очевидци на развихрен неомарксизъм поради новите идеологически постулати, които силово се постановат на Запада; историята постоянно сервира изненади…

Но какво пристигна на мястото на „ историческия материализъм “? На пръв взор – нищо. Идеологическа празнина. Но природата не търпи празно място. Щом една идеология изчезне, на нейно място наложително идва друга.

Така историята, в това число историята на идеологиите, още веднъж се трансформира в най-важната просвета – каквато постоянно е била. Защото историята е паметта на човечеството. Всеки е виждал, в случай че не нескрито, то в разнообразни филми, човек без памет, в положение на амнезия. Лесно е да си представим какво ще съставлява народ или даже цялото човечество без памет, в амнезия. Това значи да изчезне всичко, реализирано от хората – нали всяка една просвета и изкуство съставляват това, което се е натрупало във вековете в тази просвета и в това изкуство, т.е. нейната памет. Нейната история.

Държавната политика по отношение на историята, тоест – държавната историческа политика, е неразделна част изобщо от политиката на страната. Историческата политика е директно обвързвана с нашата дарба сами да тълкуваме личната си история.

Борбата за историята е просто част от конкурентната битка сред страните. Достатъчно е да се вгледаме, да вземем за пример, в злободневния въпрос за връзките сред България и Северна Македония – белким там битката не се води на територията на историята?

Спорове и дискусии за определени персони и събития в историята постоянно е имало и ще има. Това е обикновено. Ненормално е да се задрасква, отстранява някого или нещо от историческата памет, сляпо да се възхвалява или отрицава. Глупаво е да съдим хората от предишното въз основа на днешните ни показа за положително и зло. Редно е да съдим по законите и понятията на това време, като се опитваме да реставрираме изображението на историята – не да я повтаряме, а да възстановим нейната картина, както се възвръща остаряло картинно платно или икона.

И да се запитаме: какво е предиздвикало даден исторически деятел да постъпи по един или различен метод? При какви условия? Как при същите условия са постъпвали неговите съвременници?  Само по този метод ще можем да разберем как са мислили нашите предшественици и защо са подхванали точни тези, а не тези дейности.

Историята, също така, би трябвало да бъде почтена. Да не укрива и изопачава едни или други събития и персони. Защото нашата история е обединен и непрекъснат развой – също както животът на обособения човек. Човек не може да прескочи избрани свои действия в предишното си. Може да опита да ги не помни, даже да успее в това си желание – само че, по този начин или другояче, те си остават осъществени. Например, модерна България е последовател на социалистическа България, а тя е последовател на монархическата България след 1878 година и по този начин до хан Аспарух – а в случай че намерим безапелационни данни за събитията реди него, то и по-нататък в предишното. И тази непрекъсната история би трябвало да се учи, не просто да се хвали или осъжда. Главното е да разберем мотивацията, логиката в постъпките на нашите предшественици.

„ История “, мозайка от Фредерик Дилман. Снимка: Уикипедия

Това значи да учим, да изследваме историята. Така няма да изпитваме комплекси за непълноценност по отношение на по-големите страни, нито пък ще се упражняваме във фанфаронска хвалипръцковщина. А не както в този момент се случва да написа напълно съществено в българския интернет, че българи са построили египетските пирамиди, че и тези на ацтеките (!). И това събира по 20 хиляди лайкове във „ фейсбук “, даже негодуващи мнения от рода на: „ Ама за какво формалните историци укриват такива обстоятелства? “.

Способността да мислим исторически значи още да разсъждаваме не в двоична система – да/не, добро/лошо, хвалим/отричаме. Не да възхваляваме предишното или да му се подиграваме. А да търсим истината посредством верни отговори на въпросите: за какво и как се е случило? При какви условия и защо в миналото са създали еди-какво си? Как са мислели, в какво са вярвали? В какво са се заблуждавали – а в какво са разсъждавали по-вярно от нас?

Така вярното схващане на предишното ще ни даде вярна визия отсега нататък и ще се доближим до нещо, което в действителност може да се назова велико – да предсказваме бъдещето.

–